Налягането, което въздухът оказва с теглото си върху всяка точка от атмосферата и земната повърхност, се нарича барометрично налягане. То се влияе от надморската височина и до известна степен от състоянието на въздуха.
Всеки газ в състава на въздуха има различно налягане, което се нарича частично или парциално. С повишаване на надморската височина се намалява барометричното налягане, което води до понижено парциална налягане на всички съставящи въздуха газове включително на кислорода, който е така необходим за нормалното функциониране на всички органи и системи в човешкия организъм. Този кислороден глад се чувствува още по-силно, когато въздухът е влажен или наситен с някакви изпарения. Налритеер по склоновете На Елбрус, Казбек и други върхове от вулканичен произход сероводородните изпарения ускоряват настъпването на болестното състояние, причинено основно от намаленото парциално налягане на кислорода в алвеоларния въздух. Това състояние, известно още в древността, е познато като планинска болест.
Признаците на планинската болест са най-разнообразни и строго индивидуални. Недостатъчното снабдяване на тъканите и особено на мозъка с кислород предизвиква нарушения в нервната система, кръвообращението, дишането и храносмилателната система. В по-леки форми болестта се проявява с мускулна слабост, понижена работоспособност, задух, главоболие, виене на свят, загуба на апетит, кръвотечение от носа, отпадналост, сънливост и др. Когато не се вземат мерки и болестта се развие в по-тежка форма, първоначалните признаци се задълбочават, след което се появяват силен задух, неспособност за ориентиране и движение, докато се стигне до загуба на съзнание. Хора с различен тип висша нервна дейност реагират по различен начин на планинската болест. Едни изпадат в състояние на възбуда, подобна на тази след употреба на алкохол. При тях се нарушават мисловните процеси и често пъти са способни да извършат погрешни действия. Такива хора се опасни както за себе си, така и за останалите членове в групата. В това състояние не могат правилно да възприемат и оценяват сложността на обстановката. Не по-малко опасна е другата крайност — затормозване на Мозъчната кора, хората стават умислени, апатични, със забавени рефлекси и действия.

Сравнително малката надморска височина на нашите планини не дава възможност да се наблюдава пълната картина на планинската болест. Изследванията на Кр. Кръстев и Ил. Илиев показват, че при условията на нашите планини се появяват някои признаци, които се преодоляват най-много за-6 дни. Разбира се, това е строго индивидуално и зависи от моментното състояние и функционалните възможности на човека и от редица други фактори. Физически здравият трениран човек може да компенсира кислородния глад. Преминаването на тази граница води до тежки смущения в организма. Оттук нагоре се намира т. нар. „зона на смъртта“. В нея кислородният глад може да бъде преодолян с вдишване на кислород от специално приготвени бутилки. Лечението на планинската болест може да бъде медикаментозно или чрез даване на кислород. Трябва да се облекчи товарът, темпото да се забави и по-често да се дават почивки. Ако това не помогне и заболяването се задълбочи, слизането на по-малка височина е наложително. Най-сигурното средство за профилактика на планинската болест е аклиматизацията, при която организмът, поставен в условията на високата планина, постепенно се пригажда и приспособява от по-малки към по-големи височини.

Слънчева радиация

Частта от лъчистата енергия на Слънцето, която достига земната повърхност във вид на успоредни лъчи, се нарича пряка слънчева радиация, а тази, която стига след разсейване — разсеяна слънчева радиация.
Във високата планина, където въздухът не е замърсен отпрах, пушек и други твърди частици, които да разсейват и намаляват силата на слънчевите лъчи, те представляват опасност за туриста и алпиниста. При ясен слънчев ден в планината човек ще бъде изложен на близо-пъти по-силна ултравиолетова радиация, отколкото в равнината. През зимата интензивността на слънчевата радиация се увеличава още повече поради отразяващото действие на снега —90% за пресния сняг. Мъглата също допринася за това увеличение.
Интензивните ултравиолетови лъчи са фактор, който допринася за укрепване на здравето на човека, но прекомерното излагане и неправилното им използуване може да доведе до сериозни увреждания на откритите части на тялото и най-вече на очите. Задължителни при снежни условия са защитните очила. Особено през пролетните месеци в нашите планини и по ледниците на по-високите върхове се налага носенето на маски за лицето от тънка бяла памучна материя и на шапки, позволяващи проветрение (за предпазване от топлинен удар). Особено уязвими от слънчевите лъчи са ушпите.

Ниска температура
С увеличаване на надморската височина температурата на въздуха се понижава Спадане на температурата се наблюдава още при влошаване на времето, при силен вятър и през нощта. При атмосферни депресии, когато в ниските райони настъпва умерено застудяване, придружено с дъжд, в планините температурите рязко спадат и понякога дори през лятото вали сняг. Тези особености на суровия планински климат може да причинят редица простудни заболявания. Ниската температура създава условия за местни измръзвания, при които се получават тежки увреждания на тъканите, а понякога при общо измръзване може да се случи и непоправимото.

Измръзване може да се получи и при сравнително високи температури при наличието на други фактори като:
Повишена влажност на въздуха, дрехите и кожата. Мократа кожа е по-добър проводник на топлината. Затова при намокряне от дъжд, сняг или изпотяване се създават условия за измръзване дори при температура на въздуха над нулата. Мокрите потни крака по-бързо и по-лесно измръзват от сухите.
Неподходяща и лошокачествена екипировка. Тя е най-честата причина за нарушаване на терморегулацията на тялото и отделяне на повече топлина. Неудобната, макар и качествена екипировка, също води до лесно измръзване. Тесните обувки или впитите в тялото дрехи нарушават правилното кръвообращение на тъканите.
Здравословно, физическо и морално състояние на човека. Слабите физически, нетренирани и незакалени туристи измръзват по-лесно. При тях умората настъпва по-бързо и по този начин се нарушава обмяната на веществата. След боледуване и при заболяване в момента на проявата настъпват промени в организма, които водят до лесно измръзване.
Нередовно хранене. Недояждането и гладът също съдействат за получаване на измръзване.
За да се защити от действието на студа, човешкият организъм реагира инстинктивно, като намалява излъчването на топлина.Периферните кръвоносни съдове се свиват, кожата побледнява, настръхва и по този начин през нея преминава по-малко количество кръв. При по-продължително излагане на изстудяващите фактори намаленото кръвоснабдяване може да доведе до локално измръзване на периферните части на тялото. Най-уязвими са пръстите на краката и ръцете, ходилата, петите, а сравнително по-трудно измръзват оголените части на лицето и ушите.
Не са редки случаите, когато измръзналият не чувствува болки в първия момент. Често пъти измръзването на пръстите се усеща едва когато се влезе в хижата и се застане край печката. Тогава започват болките, пръстите се зачервяват и подпухват. Демаркирането на здравите от измръзвналите части се получава от няколко часа до няколко дни след спиране действието на студа.

Импровизираните и снажните биваци не трябва да се развалят, а да се оставят в добро състояние за повторно използуване. Отпадъците се събират, изгарят или заравят. Когато се наложи да се нощува в стар снежен бивак, трябва стените и таванът да се загладят повторно отвътре, за да се избегне пропадане и стичане на вода.
Ако атмосферните условия са изключително лоши и температурата — много ниска, бивакуващите не трябва да заспиват, а непрекъснато да извършват различни движения и да поемат висококалорична храна и топли питиета (чай, кафе). Употребата на алкохол оказва лошо въздействие.

Скоростта на движение по отсечката е в зависимост от възможността на всеки момент да се определя точката на стоене. Това най-бързо и най-точно се постига посредством техниката на палеца. При този метод палецът се движи по линията на бягане, като състезателят сравнява ориентирите по местността с тези на картата. Картата се сгъва само на желаната отсечка. Тази техника се прилага и при грубото, и при финото ориентиране.

Когато по високопланинското било има снежни козирки, водещият алпинист трябва внимателно да сондира пътя с ледокопа и да се придържа към лежащия под снега действителен скален ръб . Неговите партньори трябва да следят движението му, за да го задържат при евентуално падане с козирката. Често след изкачването на стена или стръмен склон се налага пробиване на козирката, която препречва излизането на гребена. Това става чрез прокопаване на тунел или процеп при много внимателна осигуровка. Малки отвесни снежни стенички се преодоляват с помощта на забити ледокопи, които служат като опорни точки на алпиниста .

Техниката на придвижване по алпийския маршрут изисква от алпинистите да притежават умения и навици, с помощта на които най-бързо безаварийно да го преодоляват. Голяма част от маршрута състезателите преминават със ски. Това налага алпинистите да умеят добре да си служат с тях и бързо да поставят и свалят коланите на ските. При придвижването по равен терен и при изкачвания се използува двукрачният последователен ход. Алпийският характер на маршрута, който включва изкачване на няколко последователни върха, налага движението да се осъществява в свръзки, а при заледени участъци — да се използуват и котки. Това изисква добро владеене на тези елементи от техниката.
След преодоляването на алпийската част от маршрута следва спускането със ски. Особеностите на алпийския терен — неравномерно натрупания сняг по склоновете, заледените участъци, тежката раница — затрудняват състезателя. Ето защо той трябва да владее до съвършенство елементите от ски-техниката (правото спускане, средствата за намаляване на скоростта и за промяна на посоката).
Техниката на придвижване по слаломните трасета значително се отличава от тази при ски-алпийските дисциплини. Слаломът се преминава едновременно от тримата алпинисти, които са длъжни да носят със себе си цялата алпийска екипировка и често нямат право предварително да се запознаят с наредения слалом. При едновременното спускане състезателите са на-4 m разстояние един след друг, което затруднява втория и третия от отбора. Умението да се преценява слаломът и оттам да се търси най-ефективният вариант на пътя за движение е основен фактор за доброто класиране на отбора. Независимо от тези особености основно изискване към алпинистите е прецизното владеене на елементите от ски-техниката.
Техниката на транспортиране на пострадал с импровизирана шейна се изразява в доброто владеене на техническите сръчности, с помощта на които се построява импровизирана шейна от ските на единия състезател, който се поставя неподвижно привързан в нея. Другите двама трябва бързо и сигурно да се спуснат по предварително нареденото слаломно трасе, без да изпуснат или обърнат шейната до финала.

Когато снегът е лабилен, ледокопът служи за опора на двете ръце и се забива до главата. Стъпките се правят двойни — за двата крака, и на по-голямо разстояние една от друга. В случая се налага допълнително утъпкване на всяка следваща стъпка. При траверсирането на обледенени пасажи постановката на тялото е както при диагоналното изкачване.

В основата на техниката за преодоляване на стръмни ледени и фирнови склонове стои умението за движение на предните зъби на котките и съвършенството в употребата на ледокопа в положение „котва“. На стръмни ледени пасажи е желателно да се правят хватки за ръцете — вертикално над съответните опорни точки за краката . Последователността на движение вдясно е следната:
1. Изкопават се две хватки за ръцете на около – 30 cm една от друга.
2. Поставя се дясната ръка в най-дясната хватка, за да се разтвори едноименният крак, който трябва да се придвижи пръв.
3. Премества се кракът и за момент тежестта на тялото се разпределя върху опорите на изнесената ръка и левия крак.
4. Поставя се лявата ръка в свободната хватка.
5. Премества се цялата тежест на тялото върху изнесения крак и ръцете и се прибира левият крак.

Отново се копаят други две хватки за ръцете и т. н. Този начин, който е типичен за стръмните наклони, позволява траверсирането на участъци с голяма дължина. При немного подчертани наклони се прилага същият способ, но вместо да се правят хватки (които изискват много време и сили), може да се използува опората па ледокопа — или с върха, или с клюна според условията на терена .
Винаги, когато наклонът на склона създава благоприятни условия“ може да се напредва със смесена стъпка. Единият крак се поставя обърнат по посоката на движение така, че да захапят всичките зъби на котката, а другият използува за опора предните зъби. Движението става по направени хоризонтални стъпки и хватки за ръцете или като се използува опората на ледокопа. При големи наклони над всяка стъпка трябва да има хватка. Предварително се изкопават две стъпки и две хватки. Напредва се, както при траверсирането по скали. Ширината на стъпките трябва да се ограничи до възможността да побере предните четири зъба на котката. Разстоянието между стъпките в хоризонтал зависи от дължината на ледокопа при опъната встрани ръка.

По този начин те се запълват и за следващите се оформя добре утъпкан път.
Независимо че движението в дълбок, мек сняг на пръв поглед изглежда елементарно и леко, то има следните изисквания:
1. Да се поставя плавно кракът в снега и равномерно да се пренася тежестта на тялото върху него, като се избягват силните удари и резките движения.
2. Опорната площ за крака да е перпендикулярна на тялото с лек наклон навътре дори при по-стръмните склонове.
Изкачването по наклони, покрити със сух и втвърден сняг, е свързано с непрекъснато биене на стъпки. При по-твърда снежна покривка се налагат неколкократни удари, за да се оформи сигурна и удобна стъпка.
При движение върху дълбок мек сняг с втвърден тънък повърхностен слой неопитните алпинисти непрекъснато затъват. Добре подготвените съумяват равномерно да разпределят тежестта на тялото върху опорната площ и плавно да я натоварят. Така те не пропадат и с лекота преодоляват подобни терени.
Допълнителната опорна точка, която създава ледокопът, допринася за запазване равновесието на алпиниста, за увеличаване сигурността на движение и облекчава изкачването. В зависимост от сложността на теренните форми начините за употреба на ледокопа са следните:
Ледокоп в положение „бастун“. Използува се при движение по леки и средни наклони Може да се приложи на склонове“ покрити с твърд фирн, в случай че алпинистът е с котки. Този начин е подходящ за изпробване на твърдостта на терена при преминаването по заснежени ледници или ръбове с козирки. Водачът забива дръжката и използувайки ледокопа като сонда, подбира най-безопасния път-
Ледокоп в положение „готовност

Ледокоп в положение „котва“. Едната ръка е хванала главата на ледокопа, а другата —дръжката близо до шипа. Употребява се при изкачване на трудни ледени склонове, като клюнът енергично се забива в леда, а шипът се подпира на склона.
Ледокоп в положение „брадвичка“. Използува се за копане на Стъпки.
Ледокоп в положение „рамас“. Използува се при спускане по леки и средни снежни повърхности.

Ледокопът може да служи за самоосигуровка и осигуровка.
Принципът на плавност е валиден при преминаването на пасажи с различни наклони. Изкачването на по-големи наклони се извършва право нагоре. Стъпките се бият с предната част на обувките, като се използува рационално махът на подбедрицата. От съществено значение е да се чувст-ствува твърдостта на снежната покривка и правилно да се преценява силата на удара. При лесно чуплива снежна кора, ако ударът е по-силен, кракът ще пропадне и това ще затрудни изкачването. В този случай е по-добре ударът да бъде умерен, така че обувката да влезе до средата на ходилото и твърдата снежна кора да се използува за опора. Дължината на крачката трябва да бъде съобразена със степента на наклона, здравината на снежната покривка и не трябва да затруднява и най-ниския в групата. При по-лабилен сняг е необходимо стъпките да са максимално раздалечени. Ледокопът се държи в положение „бастун“. Когато се преминава през снежен терен, дланта на ръката, хванала ледокопа, се подпира върху лопатката, а клюнът е насочен по посока на движението. Шипът на ледокопа, опрян или забит в повърхността, служи за създаване на допълнителна опора. На места с лек наклон тази опора се използува при всяка крачка. С увеличаване на наклона нараства ролята на ледокопа. Забит в снега, той създава по-стабилна опора и увеличава сигурността при изкачването. При някои наклони  рационално се прилага движението „в три такта“. На първия такт енергично се забива дръжката на ледокопк в снега на оптимална височина, осигуряваща вертикално положение на тялото. При твърд сняг се налага неколкократно повторение на ударите до момента, в който дръжката се забие и създадената опора е надеждна. Дръжката на забития ледокоп трябва да бъде успоредна на вертикала на тялото. Натоварването става плавно с натиск надолу и в редки случаи е съчетано с минимален опън. При втория и третия такт алпинистът изнася последователно двата си крака нагоре.
Ледокоп в положение „готовност“ се използува при изкачване на средни по трудност наклони. Държи се с двете ръце, като по-здравата хваща главата на ледокопа, а другата държи дръжката близо до шипа. При изкачване право нагоре ледокопът в това положение не се използува за допълнителна опора. Самото наименование „ледокоп в готовност“ показва, че алпинистът трябва да е винаги готов при необходимост да заеме съответното положение за самозадържане или запазване на равновесие. Ледокоп в положение „готовност“ намира по-голямо приложение при диагонални и хоризонтални придвижвания.
За по-голяма сигурност при изкачване на по-стръмни склонове ледокопът се държи с двете ръце за главата .Това облекчава алпиниста при забиване на дръжката му в снежната повърхност. Този начин е по-удобен на терени, покрити с твърд сняг, където забиването на ледокопа с една ръка е трудно, а възможността за оформяне на удобни стъпки е минимална. За да се придвижи нагоре, като използува леките зацепвания на обувките в снега, алпинистът трябва да забие здраво ледокопа. Това се осъществява с помощта на двете ръце.
След като върхът на обувката стигне до твърдия пласт и се забие леко в него, с помощта на вертикален натиск с петата пресният сняг се трамбова и стъпката става стабилна.
При изкачване на фирнови и ледени наклони ледокопът в положение „бастун“ се използува, когато алпинистът е с котки. Краката при този случай трябва да са разтворени малко повече, отколкото при движението без котки. Стъпва се елховидно и съобразно степента на наклона върховете на обувките се отварят или прибират. Зъбите на котките се насочват перпендикулярно спрямо склона и се забиват с лек удар, получен от тежестта на крака. Когато дръжката на ледокопа не може да влезе в твърдата повърхност, забитият шип служи само за запазване на равновесие при изнасяне на краката нагоре
От съществено значение за доброто захапване на котките е тежестта на алпиниста да се поема от краката. Дължината на крачката зависи от степента на наклона. При по-стръмен склон крачката трябва да бъде по-малка. Първият от групата не е задължен да се съобразява с крачките на останалите. Тялото не трябва да бъде стегнато, а да заема естествено положение като на всяка крачка или през две енергично забива клюна на ледокопа пред себе си. Хванала здраво по средата главата на ледокопа, едната ръка се подпира на нея и спомага за повдигане на общия център на тежестта нагоре. Другата ръка стиска дръжката близо до шипа и с лек натиск към повърхността и надолу ограничава разместването на ледокопа. Краката се изнасят последователно нагоре, като алпинистът трябва винаги да има две опорни точки. Ударът за забиване на предните зъби на котките трябва да се нанася немного силно в посока напред и надолу. Неправилно и опасно е да се прехвърля голяма част от теглото върху опората на ледокопа. Това неминуемо ще доведе до облекчаване опората на краката и нарушаване на сцеплението между котките и ледената повърхност. Същият неблагоприятен момент ще се получи при наклоняване на алпиниста  към склона. При изнасяне на единия крак нагоре другият трябва да остане неподвижен. Дори опората му да поддаде и котката да приплъзне-—15 cm надолу, тялото трябва да запази вертикалното си положение.
При много стръмни, покрити със стъкловиден лед склонове ледокопът може да се държи само с едната ръка за главата, а другата да използува предварително изкопаните жлебове в леда за хватки. Когато теренът е силно насечен, осеян с множество скални и ледени форми, те могат да бъдат използувани за хватки и за двете ръце .

За по-голяма икономия на време и сили и по-голяма сигурност в придвижването по ледени пасажи се използуват и ледените шила . Леки и удобни, те създават стабилна опора за освободената от ледокопа ръка. При липса на шило може да се използува остър клин, клюнът на чука и др.
На изключително трудни фирнови и ледени пасажи, преминаващи наклони, движението на предни зъби на котките е рисковано и несигурно. Алпинистът не може да разчита на тяхната опора и е необходимо да прибегне до копаене на стъпки. Въпреки че е свързан с много голям разход на енергия и загуба на време, този начин на придвижване обезпечава сигурността на изкачването. Добре оформената стъпка е равносилна на надеждна осигуровка. Не трябва за сметка на икономията на време и сили да се правят малки и неудобни стъпки. За копаене на стъпки във вертикална посока (право нагоре) се застава с лице към склона (в закрита стойка). При по-леки наклони ледокопът се хваща с две ръце близо до шипа като брадва. Ударите се нанасят със замах от раменната става, като рационално се използува теглото на ледокопа. Движението на ръцете не трябва да нарушава равновесието на тялото. В нестабилни положения ударите се нанасят от лакътните стави, дори в някои моменти — само от китката. Бързината на копаене зависи от твърдостта на повърхността. При всички случаи за оформянето на една стъпка са необходими десетки удари — отначало се нанасят в хоризонтална посока, след което стъпката се засича във вертикална посока. Важно е да се знае, че ударите не бива да попадат на едно и също място, а стъпката трябва, последователно да се очертае с клюна на ледокопа. Дооформянето и почистването се извършва с лопатката. Тя може да се използува направо за копаене, когато склонът е покрит с размекнат фирн. По-стръмните склонове вдлагат правенето на стъпки да става с една ръка , другата служи за допълнителна опора на тялото. С нея алпинистът може да се държи за предварително изкопана хватка или за вече оформената по-нагоре стъпка. При преминаване на дълги ледени отсечки с копаене на стъпки в работещата ръка бързо настъпва умора. Благоприятно би било, ако катерещият може да работи пълноценно и с двете ръце. В някои моменти самият характер на склона налага тази смяна.
За по-голямо удобства при копаенето и за сигурност в придвижването стъпките се правят последователно вляво и вдясно (шахматно) съобразно ширината на раменния цояс. Те могат да бъдат двойни (за двата крака) и единични. Разстоянието между стъпките във вертикална посока не трябва да затруднява движението и на най-ниския в групата. На безопасни склонове стъпките се правят на по-големи интервали. На междинната крачка се използуват средните зъби на котките. За да се избегне, излишно мускулно усилие, е необходимо, след като се изнесе долният крак в по-горна стъпка, да се пренесе тежестта на тялото върху него и тогава да се освободи долната опора.
Винаги при копаене на стъпки водачът трябва да се съобразява с положението на групата под него. Ако склонът не позволява той да премине няколко метра встрани, трябва да копае с Леки удари на ледокопа. Малките ледени късове, летящи към останалите, са по-безопасни. Преминаването на ледени отвеси е невъзможно без помощта на допълнителни опорни точки. Използуват се здраво забити клинове, на които се закачват стълбички.
Ясно е, че главните помощници на алпиниста при движението върху снежни и ледени повърхности са ледокопът и котките. Техниката за използуването им е многообразна и зависи от трудността на терена. Добрите алпинисти заемат необходимото положение интуитивно, без да се замислят. При тях движенията са напълно автоматизирани.
Диагонално изкачване. Като се направи съпоставяне между правото и диагоналното изкачване, се вижда, че при първия начин с всяка крачка се набира по-голяма височина — печели се време. Това обаче е свързано с голям разход на енергия. Техниката на диагоналното изкачване е по-бавна, но за сметка на това разходът на сили е по-малък. Получава се последователното натоварване на активно участващите в изкачването мускулни групи. При движението в едната посока работят мускулите на горния спрямо склона крак. След като тя се смени, активно се включват мускулите на другия крак. Подобна е и работата на ръцете, които държат ледокопа. Ето защо на стръмни склонове се налагат по-чести смени на посоката. Това се постига чрез доброто предварително осигуряване на алпиниста и зависи от наклона на снежната покривка. При стръмни склонове обръщането става с лице към долината, а с гръб — на по-леки наклони. При всички случаи ледокопът се забива здраво в повърхността. Желателно е при това зигзагообразно движение да се избират благоприятни теренни форми — хоризонтални площадки, ръбчета, скални пасажи и др. Ако няма такива площадки, алпинистът трябва сам да си ги направи. Друга причина за преминаване в диагонално изкачване е ограничената възможност за сгъване в глезенните стави при движение с котки. Често и желаната посока съвпада с диагонала на склона.
На склонове, покрити с мек сняг, крачките са равномерни. Алпинистът се старае да стъпва върху цялото стъпало и равномерно да разпределя тежестта си върху него. Движенията трябва да са плавни. При всяка крачка първо се утъпква снегът, без да се обременява изнесеният напред крак. Вторият такт се състои в прогресивен натиск с постепенно отпускане тежестта на тялото и дооформяне на стъпката. Ледокопът се държи с горната ръка в положение „бастун“, като лопатката му служи за опора на дланта .